Шаабан
Архетип: Туарег
Шаабан (Олег Чернe) е суфийско име. Случи се така, че в живота си се натъкнах на последователите на Идрис Шах, Руми, мистичната школа на суфизма в Индонезия. Тя принадлежеше на традицията на Накшанди (арабският вариант се нарича Накшабандийя), но не изискваше посвещение и беше доста демократична. За мен това бе доста изненадващо, а по-късно натрупах удивителен опит в търсенето, като се срещнах с различни суфи последователи в Индия, които всъщност ме отклониха от присъединяването към един или друг орден.
Бе удивителна среща със суфизма, основана на освобождението от всичко, дори от търсенето на барака. В една или друга степен към това призовават и Пир Вилаят Инаят Хан (син на Хазрат Инаят Хан, муршид на Хизраят и основател на ордена, обединил универсалния суфизъм, Sufi Order International, който предлага интегрален подход към суфизма). Важно име тук е това на Баба Рексеба, представител на ордена Бекташи в Америка, който предлага разбиране на суфисткия път във форма, разбираема за Запада. Такава беше и практиката на моя уважаван учител Хазрат Асад Расул, индийски суфи, обединил ученията на няколко суфистки ордена: Накшбанди (Naqshbandi), Чищи (Chishti), Кадири (Qadiri), Шадхили (Shadhili).
И така поех пътя на салика, на духовния пътник: тръгнах по пътя на познанието, без да се стремя да получа ранг, като странстващ наблюдател на всички суфистки форми на учение. Затова моят суфи път бе построен от опита на общуването с различни суфисти, от срещите с различни муршиди, от четенето на „Месневи“ на Руми, от произведенията на Аттар, Саади и Назим. Именно суфисткия път ми помогна да идентифицирам отношението си към духовния път.
Духовното развитие е понякога много спекулативно понятие, то гарантира придобиването на качество, само ако човек сам по себе си представлява нещо, а не просто ако следва някого или е посветен някъде. Тоест това е нещо дълбоко лично. И човек, непознал вътрешния мир и хармония, не може да говори за никакво духовно развитие. Първо трябва да приведе в ред тялото и главата си, и едва след това може да се определя.
И все пак става дума за нещо лично и съкровено, и никой няма правото да налага духовно развитие на друг. Именно това разбиране ме възпря да се присъединя към някой от ордените, което може да изглежда парадоксално, но всъщност демонстрира величието на суфисткия път.
Духовното е съдържание, но за да има къде да го съхранявате, първо трябва да построите формата. И тук се появяват различни варианти, в противен случай духовността се превръща в политика. Човек трябва да се стреми да удовлетвори необходимостта си от безграничност. Първо обаче тази необходимост трябва да бъде създадена.
Суфизмът ни дава възможност да разсъждаваме в атеистки термини и така се създава доктрина на безусловно развитие, в която няма външни и вътрешни противоречия. Именно това исках да покажа в книгата си „Торбата на суфия и магическата количка“, която представя очевидния и дори неизбежен резултат под формата на вътрешен прогрес или, в лошия случай, активистки духовен комплекс.
Безспорно главната категория и пространство на търсене, главното изкуство на суфия (следователно и Шаабан) е животът. Качеството му трябва да бъде такова, че в него да няма кризи и депресии, а предусещането за бъдещето трябва да бъде изключително положително. Това обаче не е хедонизъм – изкуството на любовта към живота означава да имаме към себе си по-високи изисквания, отколкото към всеки друг.
