Чола

Шри Чола

Просто не желая да живея някъде,
където всъщност ме няма…

Шри Чола

Чола (Олег Черне) е име, което се появи благодарение на йога на име Шрила Вамшидас Бабаджи Махарадж (или съкратено Вамшидас Бабаджи). В пълния си вариант името звучи като Шри Чола. Всъщност първоначално Вамшидас Бабаджи ме наричаше просто Шри, а след няколко дни започна да се обръща към мен с Шри Чола, и накрая – просто с Чола.

Удивително нещо е биографията, иска умение да се срещнеш с нея! Именно това ме е карало да търся в целия си съзнателен живот своята идентичност в макрокосмичното пространство. Животът е така непредсказуем и тайнствен, че ако го разглеждаш от перспективата на интегралните полета (т.е. различни тонални нива на битието), ще се потопиш в рутината на временната физика и живота според формулата „раждане-смърт“. Естеството на нашата реалност определя съзнанието ни или по-точно онова, върху което то може да се съсредоточи и в което да се потопи, т.е. живота. В противен случай ще живеем живота си паралелно не само в различни интегрални полета, но и в полето на действителността си.

Важно е да се ориентираме към висшето, да вземем за основа духа си и да го превърнем от непроявен в проявен. Да достигнем нужното проникване в природата на ума си, което означава да отворим пътя от паралелното към последователното.

Аз отдавна сякаш бях разбрал собствената си биография или основните й знакови възли, когато вселената ми разкри поредната, нова инициация, свързана с последователното проникване в природата на съвършеното, с предаването на знания, с The Perfect One.

След деветмесечно оттегляне срещнах великия безсмъртен отшелник Шрила Вамшидас Бабаджи, и той ми разкри аспекти, които трябваше да ме убедят, че аз съм той или част от него. Във всеки случай появата му, след като бях посветил много години на съсредоточеното придобиване на знания, за мен беше част от обучението ми, тъй като съзнанията ни се сляха в търсенето на светлината. Потопихме се в пространството на единадесетото интегрално поле – полето, където всъщност живее светлината.

 Шрила Вамшидас Бабаджи

Шрила Вамшидас Бабаджи

Това пространство, тази сфера, която е в основата на системата от практически кхмерски знания, бе събрала всички азиатски традиции. Това пространство, към което дълго си бях проправял път по обиколни пътища, в търсене на знание за природата на светлината, знание, което бях събирал успоредно с алхимичните си търсения.

Това пространство, до което ме бе довел практическият ми живот и множеството срещи с майстори, сред които имаше и практикуващи жени, носителки на светлината и хармонията, без които практика всъщност няма.

Ясно си спомням първото взаимодействие със света на практикуващите жени в лицето на една санняси, при която отидох по-скоро от любопитство. Тя усети светлината и природата ми по много интересен начин – като прокара пръсти по определени линии на тялото ми. Това бе среща с нещо напълно неразбираемо, но среща, която запомних за цял живот. Тя се случи преди 40 години.

След време имах възможността да се потопя по-дълбоко в темата за женското развитие. Причината за това бяха моите постоянни търсения, свързани с алхимията и тантра, които носеха матрицата на онова събиране, натрупване и усвояване, която е всъщност присъща на женската природа. И докато алхимията ме водеше към даоистката традиция, то тантра, колкото и удивително да звучи, ме водеше към африканските, полинезийски култури, след което се насочих към тибетските, индуистките и накрая – към традицията на кхмерите.

При всички положения, взаимодействието с практическото обучение на жени е взаимодействие с тантра. Всяка жена е тантра. Затова, трупайки практически опит в общуването с жени, аз започнах да разглеждам това като постоянно настройване към хармонията, към изначалния източник на светлина. Така се потопих в морето на тантра.

Случи се така, че по време на пътуването си бях много дълго заобиколен от необикновени жени: магьосници, вещици, отшелнички, оракули, практикуващи. Всички те бяха свързани с паралелния ми векторен път, свързан с жените, и така неусетно и явно оформиха моята биография, която натрупа различни детайли или по-скоро цветове по пътя.

Моментът на тази среща с Вамшидас Бабаджи крие една важна подробност и тя е, че с него се срещнахме преди 30 години. Тогава представата ми за него бе доста устойчива, или аз не съм бил в състояние да взаимодействам с него, или другото познание, на което бях отдаден, не ми позволяваше да видя цялото.

Интересът ми към изучаването на танца (или по-скоро принципа на изживяването, свързано с напълването чрез действие) ни свързваше много силно, тъй като за мен танцът е инструмент за възпяване на пространството. И то независимо от това че за мен танцът дълго време бе нещо физично, тъй като го възприемах като тренировка на тялото за бойните изкуства. С времето обаче танцът се превърна в нещо много по-значимо за мен – в акт на възпяване, на стремеж към нещо висше (киртан) и настройване към метафизиката на развитието, която включва преди всичко идеите зад разбиването на Млечния океан, което пък ме отведе към темата за апсарите и техния небесен танц.

Факт е също, че освен жените, само мъжът, постигнал разбиране за природата на духа, може да овладее съвършения танц. Съвършеният танц е онзи, при който движенията повтарят постоянното усилие. Той е киртан – нещо, което разкрива светлината чрез специално положение на тялото, движение и съсредоточаване.

Изобщо, волю-неволю, опознаването на женската природа се превърна за мен в основа за създаването на Истинното тяло – Тантричното тяло. Именно това ме доведе след време до кхмерската традиция и апсарите. Именно танцувалните практики, които първоначално единствено изпълнявах, а след това започнах да изучавам в рамките на различни традиции, се съединиха в единно усилие за преодоляване на физическото, и така танцът се превърна в изкуството на преодоляване на материалния свят.

Постепенно необходимостта от танца прерасна в цяла система за разбиране на природата на светлината, към която ме подтикваха жените и, както го виждам сега, Шрила Вамшидас Бабаджи. Видях, че танцът е съвършеното средство за възприемане, за разчитане на пространството и за взаимодействане с него. Той е ритуал, ритъм, музика, схема. И най-важното, основан е на хармонията.

Вамшидас Бабаджи, със своето специално съзнание, обитаващо деветото интегрално поле, е безсмъртен, и, от една страна, разбирам връзката с него, тъй като изучавам природата на безсмъртието над 40 години, от друга, разбирането ми е трансцендентално доста ограничено. Но от гледна точка на напълването с према (източника на светлина), за мен връзката с Вамшидас Бабаджи е много важна.

Той така ясно и явно посочи определени етапи в живота ми, че това ме накара да напиша тази биография именно от гледна точка на познанието на The Perfect One. Особено впечатляващо за мен е неговото обяснение за вечното състояние на влюбеност, свързано при него с Радха, а за мен, може би, свързано с отношението към жената като към източник на светлина.

Моят стремеж да обучавам жени и да се уча от тях започна отдавна и е безспорен. Отдавна говоря за жената като за символ на хармонията, а не като за някаква конкретна жена. Оказва се, че изживявам нещо подобно на вечна влюбеност в Лакшми като висша представителка на женската хармония. Това е за мен вътрешна страст – тайнство, което трябва дълги години да копнееш, за да можеш да го опознаеш.

Постепенно, тъй като търсех умствена адекватност в процеса на опознаване на вътрешните духовни учения, осъзнах, че за да постигна материализирано взаимодействие с полетата или честотите, трябва да се науча да боравя с ирационалното, към което именно е насочен пътят на развитие в проекта The Perfect One или пътят на светлината. Това всъщност ме приближава много до Вамшидас Бабаджи.

Човек носи множество паралелни връзки, а построяването се случва последователно. Докато не разберем интегралността на световете, не можем да отговорим на въпроса: В кой свят живеем? Това означава, че той може да бъде безполезен за нас, подобно на низшето ни съзнание, което ни прави зависими от временните категории.

Важният за нас въпрос е: С кого или с какво е свързано съзнанието ни – със светлината или с тъмнината? Ако е свързано със светлината, достатъчно опит ли имаме в преживяването на напълването със светлина и готови ли сме за тази настройка?

Както се казва, ако боговете искат да ядат, нека си сготвят сами! Практиката служи на любовта и това, което й поднасяме в дар е светлината. Духът ни впрочем също е светлина, всъщност оракул на светлината. А преди да се обърнем към духа, първо трябва да се обърнем към себе си. Ако обаче не знаем как да се обърнем към пространството, няма как да открием правилната врата, нито да я отворим.

Впрочем в описанието на живота на Вимшидас Бабаджи е много интересен мотивът за кражбата, който присъства и в историята на една от усъвършенстващите се –  Тера (името й е променено), който е описан в книгата „Съвършена“.

 

Откъде идва кражбата? Нещо не ти достига? Или може би ти харесва? Или е игра с времето? Да откраднеш нещо от времето… Колкото откраднахме от времето, толкова и спечелихме! И това определи всичко окончателно. Научиха ни да взимаме, но не знаем как да използваме това. И то ни тежи, и остава единствено да се приспособим. Който ни е научил да крадем трябва да ни научи и да го ползваме! Да дефинираш проблема означава пак да се приспособиш. А какъв е проблемът? Проблемът е, че времето не спира!

Каквото сме взели от времето, то престава да съществува. Въпросът опира до фиксиране в паметта или наличието на нещо от миналото. Не са откраднали детството ми, откраднали са светлината. Детството се превърна в знак за нещо, което вече не съществува. Водата се излива върху лицето ми, а в нея има следи от кръв, и те не са от детството, но никой не носи отговора за това.

Първо губим времето, а след това и пространството, в което живее светлината!

 

Нахлуха спомени от падането ми от покрива… Въпреки това аз съм не само жив, но и щастлив в изгнанието си от това временно пространство. Единствено съзнанието ни принадлежи, то е нашата истинска бхава.